ГЛАСЪТ НА ВЛАДИМИР ВИСОЦКИ

Гласът на Владимир Висоцки! Този пресипнал, мощен, яростен баритон се лееше неистово от магнетофонните ленти, отвъд забраните и разрешенията, вън и независимо от фалшивото съзнание на тоталитарната пропаганда през 60-те и 70-те години на миналия век, заглушавайки рупорите на официозния монопол върху думите и мислите. Слушахме го с удоволствие, с любов и с едно особено, палаво упорство, реализирайки исконното си право на избор, отнето ни от охранителите на иначе най-прогресивното общество. Каква истина носеше този глас, която привличаше към себе си толкова различни, дори противоположни, изключващи се взаимно човешки реализации? В захлас го слушаха всички – от лагерника и алкохолика до милиционерското началство и копоите на Държавна сигурност, от тайно дисидентстващия академичен интелектуалец до циничния партиен номенклатурчик, хора от всякакви социални групи, с различен образователен ценз, естетически нагласи, възгледи за света и живота. Тази „загадка” на Висоцки – лекотата, с която неговата песен проникваше „не само в ушите, но и в душите”, според собствения му израз, има много обяснения и, значи, няма нито едно. Тя е собствената му запазена марка, отличаваща го на небосклона на пеещите звезди с техните общности от почитатели, за които собственият им кумир е отграничение от останалия свят, от непосветените. Висоцки не е емблема на своите почитатели – те, в своята различност, са неговата емблема.

Думите, които чувахме произнесени с този уникален глас бяха различни. Бяха различни в различни значения на думата различност. Срещахме в неговите песни огромен брой теми, персонажи, сюжети. Пияницата произнася драматичен монолог в изтрезвителното, микрофонът отказва да усилва лъжи, пациентите на лудницата пишат до популярно телевизионно предаване, лишеният от свобода оплаква скъсаните си сребърни струни, жирафът се влюбва в антилопа. В многогласния и пъстър, артистично представян ни от Висоцки бал-маскарад и ние, като героя на едноименната му песен се опиянявахме от възможността да бъдем съпричастни с това множество различни истини, откъсвайки се от унифицираната и униформена лъжа, в която живеехме.

Но песните на Висоцки бяха различни и по друг начин – различни и диалогични в самите себе си. Те не оставяха жанровата им стилизация да предопредели монополното овластяване на един глас, на една теза, на една оценка или присъда. В лековатия сюжет прокънтява неочаквана дълбочина, насред трагизма зазвучават иронични обертонове, насмешката се съчетава с разбиране, приемане и дори обич към осмиваното. Струва ми се, че ако след Достоевски има творчество, заслужаващо бахтиновото определение полифонично, то е това на Висоцки. Привикнати от социалистическия реализъм към мисловен капацитет от една мисъл (при това банална), изпитвахме наслада от сложната игра на смисли в текстовете на тези песни. Слушайки Висоцки, ние самите някак се чувствахме различни. Защото грапавият му глас контрастираше със скучното белканто на казионната официозност. Едно по-внимателно вслушване в текстовете на песните и постепенното проникване в пластовете на смислите им ни позволяваше да го отличим дори от най-близките му конкуренти в авторската песен. Гласът на Висоцки беше различен и от примиряващо лиричния Окуджава и от обвиняващо категоричния Галич. Едно по-невнимателно слушане можеше да доведе до смесването му с кръчмарско сантименалната поетика на „Поручик Галицин” и „Очи черные”. Неговата различност, обаче, бързо поправяше подобни грешки, водейки или до загуба на интерес, или до фанатично заобичване на тази различна песен.

Гласът на Висоцки пееше на руски.

След като Чърчил и Рузвелт щедро подариха България на Сталин, а неговите епигони Хрушчов и Брежнев я получиха от него по наследство, тукашните блюдолизци, в безмерното си усърдие да угодят на „големия брат”, сториха немалко за да ни отвратят масово от рускоезичната култура, засипвайки ни с нископробен пропагандистки буламач. Гласът на Висоцки преодоля и тази преграда за да възвърне достойнството на руската реч и да спечели отново любовта ни към нея.

В едно отношение, обаче, гласът на Висоцки представляваше пречка за пълноценното възприемане на неговата поезия. Започнахме постепенно да разбираме това едва след смъртта му, когато се появиха напечатаните му текстове и видяхме колко е трудно, четейки да не чуваме звука на китарата и на гласа му някъде дълбоко в нас. Беше необходимо време за да привикнем да четем неговите текстове върху хартия, включително стиховете, които той не бе превърнал в песни, за да разчетем уникалния поетичен почерк, с който е написан стихът на Владимир Висоцки.

СТИХЪТ НА ВЛАДИМИР ВИСОЦКИ

Има мемоарни свидетелства за това, че приживе Висоцки е търсел от мнозина признати, т.е. официални поети потвърждение на това, че те са го разпознали като поет, че са чули в песните му да звучат думите на неотпечатаните му стихове и са оценили автентичната им поетическа стойност. Сега, когато най-високото място на Висоцки сред съвременните му поети е получило безброй различни и категорични потвърждения, в това търсене на колегиално признание звучи тъжна нотка. Тази нотка е уловена и изразена най-добре от самия поет:

И мне давали добрые советы,
чуть свысока похлопав по плечу,
Мои друзья – известные поэты:
Не стоит рифмовать "кричу – торчу".


(И даваха ми ласкави съвети
от своята надменна висота
другарите ми – видните поети:
не се римува тъй „крещя – стърча”.)

В това снизходително, надменно отношение на калфите от поетическия цех към техния „по-малък брат” Висоцки, наред със суетното охраняване на територията, в която „членовете на Съюза” са капитализирали таланта си и черпят полагаемите им се дивиденти, има и нюанса на едно съмнително деление на поезията на „висока”, „истинска”, „елитарна” и, на другия полюс „принизена”, „популярна”, „примитивна”. Самият факт на изпълняването на стиховете в съпровод на китара, като че ли ги е причислявал в разреда на не съвсем истинското поетическо изкуство. Това фиктивно, фалшиво разграничение е било добре дошло, за да оправдае някои гузни поетически съвести пред неизказаното, но гръмогласно обвинение на огромната популярност на тези неправилни рими на Висоцки, на всенародната любов към неуместния му стих. Но, всуе! Популярността на тези песни, лекотата, с която те докосват душите и проникват до най-дълбоките кътчета на съзнанието ни съвсем не показват отсъствието на висше умение за боравене с поетичния текст, точно така, както разните подредени в колонки неразбираеми абракадабри и словоблудства не могат, сами по себе си, да бъдат доказателство за високо поетическо майсторство. Без да се впускам в неуместни тук детайлни анализи на поетичните техники на Висоцки, ще кажа, че считаната за банална в руската поезия глаголна рима е използвана от него по един виртуозен и убедителен начин, а преизобилните съставни и дактилни рими несъмнено са обогатили руския поетичен речник със своята уникалност.

Днес, на този непубликуван приживе автор е посветено необозримо количество изследвания, в които всички аспекти на творчеството му, включително стихотворната техника, са разгледани в най-големи детайли и от различни методологически ракурси. Много преди това, обаче, стихът на Владимир Висоцки е получил най-висшия възможен сертификат за качество, чрез множеството строфи, превърнали се във фразеологизми, неделима част на езика, използвани и в ежедневната говорима реч и в писаното слово.

Характерно за стиха на Висоцки е редуването на различни, понякога контрастиращи стихотворни размери в рамките на едно произведение. Най-любопитните му поетически изобретения са може би в строфиката, като например включените в този сборник „Песен на Бил Сигер”, „Туй съдба е…”, „Две молби”. Вероятно, почти всяко понятие от един терминологичен речник по поетика може да бъде илюстрирано с откъси от поезията на Висоцки, но умелото използване на този богат набор от поетически средства и техники не е самоцелно, не е и за да бъде максимално затруднена работата на бъдещите му преводачи, а е интимно свързано със съдържанието на текстовете, в които чрез тези средства поетът изгражда цял един свят – светът на Владимир Висоцки.

СВЕТЪТ НА ВЛАДИМИР ВИСОЦКИ

Животът на Владимир Висоцки преминава в един свят на тотално господство на комунистическата лъжа, в който най-трудният морален императив е солженицинското „жить не по лжи” – да живееш не според лъжата и да не съучастваш в нея с думите и делата си. Трудният баланс върху ръба на житейския и творческия компромис сломява не един талант. Първите си песни Висоцки пише по време на постсталинисткото „затопляне” (оттепель), последните – в „разцвета на застоя”, когато нахлуването на съветските войски в Афганистан отбеляза началото на края на „империята на злото” наречена СССР. Идеологическата доминация поставя твореца в един капан – между лицемерното и користно възхваляване на строя и яростното, опасно и отчаяно отричане на „системата”. Висоцки избягва челюстите на този капан, като поставя в центъра на своя поетически свят човека.

Светът на Владимир Висоцки е светът на човешката реалност. Бих казал, че в поезията си той е представил една своя, оригинална и жива екзистенциална философия, където всяка възможна реализация на жизнен избор носи своята драма и има своя автентичен глас. Човешкото съществуване в този свят е изпълнено с напрегнатост, самодоволното спокойствие няма място в него. Висоцки открива свой поглед към темите за съдбата, за смъртта, за граничната ситуация. Неговата философия на живота е далеч от мъртвите теоретични схеми, тя нито тръгва от, нито стига до издълбани върху камък постулати, вечни истини, рецепти за правилност и праведност. Силата на неговите герои е в тяхната слабост. Стигнали до дъното, те продължават да се движат и с това вървят към върха.

Рисувайки света на човека в истинското му многообразие и незавършеност, с поетичното си слово Висоцки не застава нито в позицията на прокурор, нито в позицията на отстранен наблюдател. Преди да спечели битката за сърцата на слушателите си, Висоцки е победил главното изкушение на владеещия поетичното слово – това на лицемерното високомерие, с което щедро се раздават поучения и укори.

ПРЕВОДЪТ НА ВЛАДИМИР ВИСОЦКИ

Преводът на Висоцки е труден. Непостижимо е умението, с което той включва в действие цялото огромно богатство на руския език за да постигне наистина магическото въздействие на стиха. Когато преди няколко години лекомислено се впуснах в това приключение с надеждата да доближа до младия български читател тази магия, сам не предполагах колко много ми предстои да се уча и да се потрудя над така леко леещото се у автора слово. Многото години слушане, четене и общуване с поезията на Висоцки ми даваха нужното самочувствие, но то се оказа недостатъчно и вероятно бих се отказал, ако не ме бяха подкрепили мнозина приятели. Не мога да спомена всички, но има някои, които не мога да не спомена – жена ми Даниела и моята колежка и приятелка Марина, които обикновено бяха първите слушатели и критици на ранните, често пълни с кусури варианти, Николай Цанков – един от най-големите експерти у нас по записите и текстовете на Висоцки, многото рускоезични приятели и познавачи на творчеството на Висоцки, с които ме свърза Интернет, и които винаги с готовност ми помагаха да проникна в тънките смислови нюанси на оригинала – Генадий Брук и Лион Надел от Израел, известният биограф на Висоцки – Марк Цибулски от САЩ, Сергей Такварели от Литва, Павел Алимов, Андрей Сьомин, Игор Антонов, Виталий Хазански, Мария Раевска и много други. Всички тези хора не само ми помогнаха да избягна редица грешки, но и ми дадоха кураж да се стремя към невъзможното съвършенство.

Отделна благодарност дължа на редакторката на преводите Анна Колчакова. Нейното задълбочено изследване на досегашните преводи на Висоцки на български език, в което тя по един систематичен начин формулира и анализира трудностите и предизвикателствата на подобно начинание, беше един от факторите, които ме мотивираха да се опитам да направя следващата крачка в представянето на Висоцки на български. Взискателността й (понякога педантична) не ми позволяваше да се отклонявам от споделеното ни разбиране, че превеждането на Висоцки е голяма отговорност, подчинена на правилото – или добре, или никак. Надявам се резултатът да съответства на честно положените усилия.

Светлозар Ковачев