DnesInvestor Bloombergtv.bg Bulgaria On AirGolTialotoAz-jenataPulsTeenproblemImoti.netAz-detetoAutomediaStartBlog Posoka Boec Chernomore

Спомени на приятели за Владимир Висоцки

„ВСЕ НЕ ТАК, РЕБЯТА…“
 
Спомени на приятели за Владимир Висоцки
 
Висоцки е роден на 25 януари 1938 г. Името му винаги е било обвито в митове и слухове.
 
 
 
Какъв всъщност беше човекът, кумир на милиони?
 
 
Откъс от спомени на Юрий П. Любимов, художествен ръководител на Театъра на Таганка, където минава целият творчески живот на В. Висоцки.
 
 
„… Той беше поет, затова му дадох да играе Хамлет. Да, той беше добър артист, но беше забележителен не с това, а защото създаваше свой свят, своя съвършено чудна поезия. А артистите казваха: „Защо той може, а ние – не?“ Аз отговарях: „Защото той е Висоцки…“
 
Най-страшно беше, не когато ругаех, а когато тихо му казвах: „Владимир Семьонович, бъдете така добър, напуснете сцената. Вие не чувате какво ви говоря. Слезте, моля, от сцената…“ И той си тръгваше.
 
Имаше, разбира се, и други случаи.
 
След това работата му се зацикли; дори изчезна за някое време. След това се върна и започна да работи много добре.
 
Веднъж се случи нещастие: на една репетиция се срути декорацията, макар че конструкцията беше изработена в най-добрия вертолетен завод. Всички бяха спасени от ковчега на Офелия, който успя да задържи всичкото това.
 
За щастие никой не пострада. Но тегнеше някакъв фатализъм. Седях в залата, репетирах, когато се случи, и всички представления бяха отложени до есента.
 
Ролята си Владимир усъвършенстваше до самата си смърт. И игра дори преди смъртта си. Игра за последно на 18 юли и трябваше да играе на 27, когато отменихме спектакъла… Никой не върна билетите. Нито един!
 
 
Над ролята мислеше постоянно, за нея говорехме постоянно, защото тя беше уникална, както и той самият. Той играеше все по-добре и по-добре. Имаше случаи, когато играеше направо съдбовно.
 
 
Веднъж, според мене, той я игра гениално – в Марсилия. Но изчезна. Благодарение на съдбата, в четири часа сутринта, го открих в някаква пристанищна кръчма. Кагебистите, които ни съпровождаха, бяха доволни, самодоволно потриваха ръце: най-накрая го хванахме… Вероятно Володя разбираше това, защото, като ме видя, почти изтрезня. Казах му: „Качвай се в автомобила!“ Закарах го в хотела, извиках лекар. Нещо му инжектираха и той заспа. Сутринта звъннах на Марина; говорих доста грубо с нея. Тя каза, че е заета, а аз й казах: „Не, мадам, ще се наложи да оставите работата и да дойдете при мъжа си…“ И тя дойде.
Лекарите казаха, че не отговарят за живота му. Той беше в такова състояние, че можеше да умре на сцената. Въпреки всичко, каза: „Ще играя…“ Зад сцената дежуреше лекар, за да му направи инжекция, ако му стане лошо. А ние за всеки случай отрепетирахме следния етюд: докато лекарят се занимава с него, излиза кралят и пита къде е Хамлет - веднага да дойде! Излизат Розенкранц и Гилденщерн и казват – веднага ще го намерим и ще го доведем. Съчинихме го набързо. Но този път той игра чудесно. Това често се случва с артистите, което е особено важно в трагедиите. И Висоцки постигна съвършенство. Залата разбра, че се случва нещо сакрално.
 
Аз от самото начало му говорих за религиозната страна на тази странна пиеса. Но всичкото това не стигна до него. Само към края на живота си той започна да се замисля, особено над това, че самоубийството е страшен грях.
 
Володя игра Свидригайлов прекрасно. Това беше последната му роля в театъра. Аз смятам, че това е най-добрата му роля. След това само фигурираше…
 
Родителите отказаха да настанят Володя в болница. И въпреки че не съм му роднина, насилствено го заведох там и смятам, че постъпих правилно, след което той две години работи, написа прекрасни стихотворения и песни, искаше да снима кино.
 
 
Последните 2-3 години той ставаше все по-мрачен и пиеше много. Все търсеше изход и говореше някакви наивни неща.
 
Веднъж дойде вечерта и започна да ми говори, че в театъра му е неуютно, че не го влече там. Разговорът беше дълъг и тъжен.
- Володя, нима мислиш, че не виждам? Това са някакви твои вътрешни дълбоки процеси на разочарование, безкрайни сложности, хората се уморяват, остаряват.
 
Но аз чувствах, че той не току-така си отива; беше изиграл своите роли и целият беше в поезията, макар че театърът за него оставаше важен и нужен. Когато за пореден път го измамиха с един филм, помня, че говорихме 20 минути.
- Остави, Володя, все едно няма да ти дадат ролята.
Той: - Те обещаха.
- Ще те измамят. Какво чакаш. Мина половин година… Остави. Ще направим каквото искаш. Кажи какво искаш да изиграеш? Хайде изиграй Борис Годунов.
Той искаше да го изиграе и каза:
- Дай да помислим. Само малко да дойда на себе си… Не съм здрав, нямам сили… - През цялото време му преливаха кръв…“
 
 
Елена Яковлева

 


{START_COUNTER}